А мама беше гладна

Мама викала силно. „Идвай бързо“, каза притеснен тате по телефона. Той не можел да разбере нищо. „Нещо става“, каза стъписан тате, когато се смъкнах при тях след минута. Влязох в стаята и тя ме погледна успокоена, че сега вече има кой да я разбере. Седнах до нея, хванах я за ръцете и тя започна да ги люлее. Не откъсва поглед от очите ми и силно ми говори нещо, ама без звук.

Мама е на легло и не може да говори. Тежък инсулт я докара до това дередже преди месец. Когато неудържимо иска да каже нещо, започва да ръкомаха и то с болната ръка. Върти я в кръг все едно си римува думите, които никак не може да изрече. Върти, върти, пък се ядоса. Бута ме, гледа ме гневно, пак ме бута и аз й се извинявам. “Извинявай”, й казвам най-често. “Толкова съм глупава! Дай си ръката да я подържа и ми повтори наум това, дето искаш да кажеш.” Тя ме хваща, гледа ме в очите и настава тишина, в която се напрягам да схвана нещо. Никога досега не е имало резултат.

И сега също. Гледам я, напрягам се, отпускам се – и нищо не разбирам. “Вода ли искаш?”, започвам с налучкването. Мама рязко замахва с китката все едно гони муха. “Нектар?” Втори категоричен мах. “Бананче? Виж тате как хубаво го смачка за теб.” Мама върти очи все едно ще полудее от това, че е в компанията на малоумници. После изведнъж се хваща за корема с двете ръце, натиска го и ме гледа. “Боли те коремът?” Мама прави досадна гримаса. Нали се сещате как присвиват едновременно и уста, и очи хората, на които нещо хем не им харесва, хем са огорчени. Все едно казват: „Гледай си работата!“

“Я й премери кръвното”, сеща се изведнъж от притеснение тате. Тутакси улавям за апарата, макар да ми е ясно, че мама не може да настоява точно за това с такъв ентусиазъм. Като ме вижда със слушалките, тя надава отчая вопъл, все едно вика: “Бе, вие да не сте идиоти?” Реши все пак да ни угоди и се остави в ръцете ми. Кръвното беше нормално.

“Виж, виж и температурата!”, подсеща тате. Мама го погледна и все едно му хвърли камък. Ръката й най-енергично отказа термометъра.

Мама пак ме хвана за ръцете и пак започна да римува. Гледам я точно като теле. Нищо не схващам. Тогава тя посочи с поглед вратата. “Тате, какво правеше мама в другата стая по това време преди да се разболее?”, питам мъдро аз. А тате ме изгледа с потрес. “Какво да правеше? Нищо!”. “Ама тя иска да изляза и да ида в другата стая. Иска нещо да и донеса”, рекох с усещането, че в мен има нещо малко или повече от Поаро. “Зарежи!”, сряза ме тате. Мама нададе горчив вик. Хвана се за лицето и се разрида. И както плачеше, внезапно спря, погледна ме остро и се хвана за гърлото. “Боли ли те?”, попитахме едновременно с тате. Очите й засвяткаха като опасни светкавици срещу нас. “Не я боли”, обобщи разумно тате. Мама пак си скри очите с ръка и пак сухо се разплака.

След още малко обаче изведнъж започна да отваря уста и да си пъха пръстите в нея. “Ченето ли искаш да измия?”, мило я попита тате. “А-а-а!” проплака мама. И тате пак се върна на една щастливо позабравена тема. “Все се чудя къде ли е долното чене на майка ти”, започна старата песен той. “Може и да го е глътнала в болницата като беше. Навремето, леля ти Милка си глътната златния пръстен. А баба ти София и казала в никакъв случай да не ходи по нужда в клозета, а в гърне. След два дни пръстенът си излязъл. Ама то е пръстен, не е чене”, раздели той предметите, които стават за гълтане от тези, които в никакъв случай не стават. “Уф!”, отвърнах решително, за да покажа, че повече не ми се слушат разсъждения по темата. Мама временно беше обявила примирие и лежеше кротко. “Дай, душо, да ти попея малко”,  предложи тате  и се надигна от стола. С едно махване мама го върна обратно. Погледна ме уморено, въздъхна, устните й се разтрепереха, както когато й се плаче. Пак реших да пробвам. “Вода?”, предложих. Махване с ръка. “Нектар?”. Махване. Тате продължи да мисли на глас. “То, както е изнервена, сигурно няма да иска нищо да вечеря.” Съгласих се наум с него. Мама направо не беше на себе си. Толкова ядосана не си спомням да е била.

Погалих я по косата. После й докоснах бузите. “Искаш ли да ядеш”, попитах я разсеяно и мама тутакси ми сграбчи ръцете. Погледнах я – тя ми се усмихваше. Тя се усмихваше! “Тате!”, извиках силно, щото той не дочува. “Мама е гладна! Върви в кухнята да приготвяш вечерята, ама бързо!” “Ама толкова съм глупава”, засмях се вече към мама. “Честно, как си могла да ме родиш толкова куха?” Мама се огорчи. “Споко”, потупах я по ръката. Все ще поумнея някой ден.