170 г. от раждането на Иван Вазов. „Нему България дължи своята култура!“

На 9 юли 1850 г. се ражда майсторът на словото Иван Вазов. Няма българин, който да не познава името му и да не е бил пленен от духа в творбите му. Той е океанът и лодката, върхът и тревата, сърцето и кръвта, плачът и смехът на българската литература. Няма художествен стил, в който критиците да не са отбелязали яркото вазово присъствие – поезия, белетристика, романистика, драми, комедии, пътеписи…

А преди 167 г., когато се е родил, бащата Минчо Вазов, е имал съвсем практични намерения за сина си. Смятал е да го направи търговец. Но, вари го-печи го, от Иван търговец не ставало.

Биографията на наричания и до днес Патриарх на българската литература, е изключително богата. Като се започне с учителите му – Ботьо Петков в Калофер и Йоаким Груев в Пловдив, през жаждата му за четене, се стига до първата му публикувана творба – стихотворението „Борба“, когато е бил на 20 години. И оттам нататък лавината на огромното му творчество се задвижва.

Вазов е бил и хъш, и учител, и донякъде революционер в годините преди Освобождението. Но е не е спирал да върши това, в което е най-добър – да пише.

След Освобождението е станал съдия в Берковица, депутат от Народната партия, издател на пловдивския вестник „Народний глас“ и на списанията „Наука“ и „Зора“. Иван Вазов пише „Под игото“ в Одеса, където бяга след неуспешния проруски преврат. Но очевидно изкушен от възможностите на политиката, след завръщането си в България отново става депутат, а после и министър на народната просвета.

Той обаче остава в историята не като политик, а като писател, завещал на България невероятно наследство.

Когато писателят умира от сърдечен разрив през 1921 г., новината потапя в скръб цялата страна. Гео Милев, който преди това е осмивал Вазов не веднъж и дори е казвал „Вазовщината трябва да напусне и театъра и литературата“, сяда и пише следното:

„Иван Вазов даде на българския народ неговата литература, създаде българската литература, създаде българския език, като го направи тъй пластичен, щото да може изрази всичките мисли и трептения на човешката душа. Нему следователно българският народ дължи всички онези културни блага, които можа досега да създаде. Нему България дължи своята култура.”

Днес България ще отбележи с изключително богата програма 170-та годишнина от раждането на този докоснат от небето българин.

Ние искаме с едно простичко стихотворение, което децата учат още от най-ранна възраст, да припомним, че геният се проявява във всичко.

ПЕСЕНТА НА СИНЧЕЦА

Малко цвете съм в полето,

аз съм синия синчец,

любя въздуха, небето,

кича полския венец.

 

Кат небето се синея,

ако ситно и да съм,

с мойта хубост хубавея

всяка нива, слог и хълм.

 

Аз съм синчец, аз съм радост,

бодил по мен не расте,

аз съм просто, като радост.

Аз съм мило, кат дете.

 

Бог самичък ме посея

и поля ме да раста,

на свобода аз живея,

на простора си цъфтя.

 

Малко цвете съм в полето,

аз съм синия синчец,

любя въздуха, небето,

кича полския венец.

1882, Хисар