Миньорите не са хора

Погребението на Асен Стойнев, загинал на 16 юли в „Ораново“  Снимка на „Крос“

Ние, българите, които вярваме в чудеса, днес се усетихме непоносимо уморени. Двамата миньори са мъртви. Били са мъртви през всичките 18 дни, когато се надявахме, че са в края на този задънен от кал тунел на 350 метра под земята. Беше невъобразима надежда, че някой може да оцелее в горещата пазва на земята някъде, прекалено дълбоко, в непроницаемото тъмно, без вода и зазидан от камари непробиваема глина.

В същото време непрекъснато имаше сигнали, че краят на 18-дневния пробив към тях, ще е лош. Първо – изпречелите се скали, които бяха като предупреждение, някакви бариери, пуснати от земята, които казваха: „Няма смисъл, напред има само смърт.“ После новото срутище под  кръста, което принуди миньорите-спасители да се върнат, за да не останат завинаги там. След това трудният обход и преодоляването на скалите. Неочакваната смърт на миньора Асен Грънчаров – в друг тунел, но в същата мина, която все повече прилича на зловещ капан.

През цялото това време се нагледахме и наслушахме на изказванията на концесионера Красимир Михайлов и на ответните приказки на министър Драгомир Стойнев. И какви са изводите?

Миньорите не са хора. Те са средство за печалба, оръдие на труда, което диша, но това е подробност. При 160 предписания, че рудникът се нуждае от укрепване, не е направено нищо. Всеки работен ден е бил като руска рулетка. Концесионерът не печелил от мината и затова не инвестирал в нея – нямал пари. Хем нямал печалба от „Ораново“, хем продължавал да добива руда от мината. Защо? Нещо не се вързва. От селата на миньорите твърдят, че Михайлов е приятел с местния шеф на Инспекцията по труда и затова минавал между капките. Изглежда Михайлов се е „сприятелил“ и с експертите от икономическото министерство, които през април са били на проверка и въпреки, че „Ораново“ нямало одобрен план за 2013 г., не са затворили рудника.

Министерството не е затворило мината.

Инспекцията по труда не е затворила мината.

Собственикът, който е бил абсолютно наясно с рисковете за живота на миньорите, не е затворил мината.

Държавата и концесионера са си стиснали ръцете и са предопределили събитието на 16 юли. Защо са го допуснали ли? Защото миньорите не са хора.

Не са хора за държавата и техния работодател. Но са най-важните хора за семействата си, за себе си, за тяхната малка бедна общност с малки радости и огромни беди.

През цялото време, докато работеха за спасяването на двамата си колеги, миньорите мълчаха. Сигурно са знаели, че няма надежда за Николай Михайлов и Иван Лазаров, но не спряха да копаят. Сега си мисля, че така са защитавали живота си. Искали са сега, когато цяла България се е втренчила в надеждата за чудо, да покажат истината. Да покажат поредните два трупа. Погребенията, плачът на близките, мълчанието на миньорите, глупавите обяснения на концесионера, нападките на министъра, които очевидно не струват, след като въпреки инцидента на 16 юли, в рудника работата продължава. Затова са копаели на четири смени работниците, за да изкарат на светло не само труповете, но и голата истина. Истината, че и те като всички хора искат да умрат от старост, в легло, завити с одеало, а не с глина.