Кое прави българските протести различни

Ако не се излъчат политически алтернативи, които хората да са готови да подкрепят, протестите са обречени да си останат мимолетни епизоди

Автор: Иван Кръстев

(Статията е публикувана във в. „Guardian” и взета от портала Култура)

През последните години милиони гневни граждани, най-вече млади хора, добре образовани и мобилизирани чрез социалните мрежи, окупираха площади в страни, които иначе са толкова различни – САЩ, Египет, Русия, Испания, Бразилия, Турция и България, с искането не само за смяна на правителството, но и за един различен начин на управление. Общото между всички тези протестни движения е, че те не вярват нито на политическия, нито на икономическия елит.

Тези протестни движения плениха общественото въображение, въпреки че не родиха нито нова идеология, нито харизматични лидери. Те ще бъдат запомнени с видеозаписи, а не с манифести, с хепънинги, а не с речи, с конспиративни теории, а не с политически трактати. Накратко, глобалните протести не са израз на онова, което Вацлав Хавел нарече “силата на безсилните”, а демонстрират объркването на овластените.

В аналите на глобалното протестно движение на България обаче е отредена специална роля. Страната е класически пример за всичко сбъркано в демокрацията – корупция, нефункциониращи институции и обществена апатия. Страната обаче е и класически пример за това, че демокрацията си остава нашата най-добра надежда заради възможността си да мобилизира гражданска енергия и да позволи на хората мирно да свалят правителства, които трябва да си отидат.

През февруари дясноцентристкото правителство на бившия министър-председател Бойко Борисов подаде оставка след като 100 000 протестиращи, основно в периферията на страната, излязоха на улицата, за да протестират срещу бедността, корупцията, безработицата и високите цени на електроенергията. Седем души се самозапалиха по време на тези протестни акции.

Сега дойде време правителството на Българската социалистическа партия (БСП) и на партията на етническите турци (ДПС) да мисли за оставка. Историята на последната криза е проста колкото сюжетната интрига на нискобюджетна холивудска продукция. Всичко започна на 14 юни, когато парламентът назначи Делян Пеевски за ръководител на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС). Назначението на този човек, когото западната преса с уважение определя като „медиен магнат със сенчести връзки” и когото българските медии (малкото, които не са негова собственост) предпочитат да не обсъждат, имаше ефектът на политически трус.

Само няколко часа след като решението беше обявено, хиляди хора, мобилизирани чрез социалните мрежи, се стекоха на улицата, за да искат неговата оставка. Той подаде оставка, но това не беше достатъчно за протестиращите. Хората поискаха оставката на правителството, имало порочната идея да го назначи. Така от 14 юни насам хиляди протестиращи излизат на улиците на София само с едно искане – предсрочни избори. И този техен протест е не само против това правителство, но и против всяко правителство, което третира хората като безполезна мебел.

Стратегията на лявоцентристкото правителство в България беше да се прави, че нищо важно не се е случило и да изчака протестиращите да се оттеглят в лятна отпуска. Ала четиридесетият ден на протеста се окървави. В десет часа вечерта полицията се опита да разкъса обсадата на парламента – имаше ранени и протестиращи, и полицаи. Ситуацията си остава напрегната. Спокойно можем да се обзаложим, че в близко бъдеще в България ще се проведат предсрочни парламентарни избори. Последното проучване на общественото мнение показва, че едва 16% от българите искат правителството да изкара пълния си мандат.

Какво показват летните протести в София по отношение на „революцията на глобалната средна класа”? На първо място, че след повече от 40 дни на протести множеството по улиците на София впечатлява чуждите кореспонденти, но не трогва българското правителство. Второ, че в ерата на „фейсбук” градската средна класа рискува да остане политически изолирана, неспособна да достигне останалите социални групи. И трето, че готовността на правителството да използва сила срещу протестиращите, е пропорционална на активната обществена подкрепа, която то може да мобилизира.

В Турция полицията беше способна да смаже с твърда ръка протестите, защото премиерът Реджеп Тайип Ердоган можеше да събере стотици хиляди хора в своя подкрепа. В България контрапротестите така и не успяха да съберат повече от 300 души.

Окончателната поука от протестите, довели до изборите по-рано тази година, е, че народните протести могат да променят почти всичко, но не и начинът, по който хората гласуват. Ако протестите не излъчат политически алтернативи, които хората да са готови да подкрепят, те са обречени да си останат мимолетни епизоди, за които някой ден участниците в тях ще си спомнят с носталгия. Но дори и при провал протестите успяват. Последното допитване до общественото мнение сочи, че след почти два месеца на протести българската подкрепа за демокрацията и за ЕС се е повишила.

Именно позицията на Брюксел и на по-големите европейски столици кара протестите в България да се открояват на фона на сегашната протестна вълна в Европа. В България, противно на бюрократичните си инстинкти, официална Европа застана на страната на протестиращите, а не на страната на елита.

Посланиците на Франция и Германия написаха съвместна статия, в която разкритикуваха остро политическия модел, въплъщаван от правителството и практикуван и от предишните кабинети. А европейският комисар по правосъдието Вивиан Рединг дойде в София и направи онова, което премиерът така и не стори – тя разговаря с хората.

Статията е публикувана във в. „Guardian”.