Фермерът-декан доц. Атанас Севов: Винаги имам план Б

Той разделя времето си между Аграрния университет и над 100 оранжерии в с. Катуница

Доц. Атанас Севов е от тези хора, на които им стои еднакво добре и костюмът, и фермерското работно облекло. В Аграрния университет е декан на Факултета по агрономство. А в стопанството си в покрайнините на с. Катуница управлява производството на зеленчуци в над 100 оранжерии, разположени между реките Чая и Марица.

„В момента в полиетиленовите тунели, които са върху двадесетина декара, имам зелен лук, чесън и салати. Започнахме на режем салатите още на 15 февруари. През лятото на външните площи (между 130 и 160 дка) отглеждам различни сортове пипер и всички видове патладжан – черен, бял, шарен и зелен. Никога не съм разчитал само на една култура, защото ако цената се срине, трябва да има друго, което да те извади. Но пък и не отивам на прекалено много култури, защото всяка си има специфика“, обяснява Атанас Севов. Той вече е засадил салати и на открито, покрил ги е с агрил, тъй като все още официално сме в сезона на зимата.

Двадесет работници са назначени на трудов договор. Работата им е организирана толкова добре, че те имат целодневна и целогодишна заетост.

Трудният старт

В началото не е било леко.

Наско Севов е започнал с шест тунела. (Голяма част от конструкциите на оранжериите са измислени от него.) Засадил ги с пипер и смятал да посвети на зеленчукопроизводството уикендите си. Намирането на работници се оказало голям проблем, защото не е можел да се конкурира с местните производителите, който си имали лични отношения с хората. Тогава разбрах, разказва той, че трябва да отглеждам зеленчуци целогодишно, за да мога да си гарантирам, че ще задържа работниците с трудови договори. Направил го и се освободил от напрежението с трудовия дефицит, което впрочем от година на година се задълбочава.

Проблемът с пазара създавал огромен дискомфорт. Бъдещият доцент ставал в 3 часа, закарвал продукцията на борсата. След продажбата се връщал в стопанството. Раздавал задачи на работниците. Прибирал се да поспи за малко. И стопанството … ами то се управлявало на автопилот.

Тогава, през 2011 г., Атанас Севов намерил отговора, който е под носа на всеки производител. Посетил Кауфланд и след разговор с търговците взел решение да произвежда това, което те предложат. „Веднага ми стана по-лесно, защото вече можех да планирам работата си. Договаряме видове зеленчуци, дори понякога и сортове, тъй като магазинната верига иска да предлага хомогенна продукция.“ Кауфланд е избран и заради логистичния център, който е наблизо, в Пловдивска област. Принципът е ясен: Първо намери пазара, после произвеждай.

Да разбираш растенията

„Доста съм чел за хидропониката, за субстрактите, които се използват и за естественото почвено плодородие. Накрая реших, че ще гледам на почва, тъй като това е естествената среда. С биоагенти, а при крайна необходимост и с пестициди.“

Връзката на Наско Севов със земеделието е в кръвта му. Неговият дядо, чието име носи, е бил директор на Института по царевицата в Кнежа. Баща му Веселин Севов е работил като изследовател в Института по растителни генетични ресурси в Садово и се е занимавал също с царевица. Наско обаче е поел по по-трудния път – към зеленчуците, които изискват повече наблюдения и грижи.

„Растенията си показват какво им е. Много често болестите не са само спори или неприятели. Те са въпрос и на агротехника. Трябва да видиш причината“, обяснява Наско.

Той сам си прави разсада. Закупил е машина за сеитба на семената в табли и е заделил няколко оранжерии за разсадопроизводството. Само за ранния пипер ще разчита друг да отгледа разсада, тъй като той изисква по-топли условия. „Като познаваш биологията на растенията и знаеш какво кога им трябва, работата се получава“, казва агрономът-учен.

Не искам да преминавам на биологично производство, защото все пак понякога се налага използването на химия взависимост от ситуацията, обяснява Наско. Освен това в България няма пазар и адекватна на себестойността цена на биологичното производство. „Ако не си направя добре сметката, няма да остана дълго на пазара“, посочва логично той.

Резервен план с пропан-бутан

Той не отоплява тунелите, тъй като не иска да рискува. Казва, че за нас е трудно да се конкурираме с държави като Гърция и Турция. Там де факто няма зима, няма слани. За да произвеждаме зимни зеленчуци в отоплени оранжерии, трябва да сме готови да се конкурираме с вноса от по-топлите страни, изкарвайки на пазара продукция с висока себестойност. „Винаги съм се стремял да имам план Б. Отоплението е вариант, но ние никога не знаем на какви цени ще тръгнем да продаваме. Каква ще бъде средната цена и дали тя няма да е под направените разходи. Когато минимизираш разходите, някак си по-лесно можеш да изплуваш, ако има сътресение“, разсъждава зеленчукопроизводителят Севов.

Той обаче има за всеки случай цистерна с газ пропан-бутан. Държи я и защото сред морето от тунели са извисяват две блокови оранжерии. Ако падне дебел сняг, ще трябва да ги отоплява, за да може да го разтопи преди да събори съоръженията.

Без домати и краставици

Заради вноса от Полша той не отглежда царя на зеленчуците – доматът. Опитал е, но себестойността на производството е била над цената на дребно на вносните домати. И се отказал.

За краставиците пък казва, че не може да ги произвежда заради нематодите в почвата. Но добавя: „Да, няма култура, която да е по-печеливша от краставиците в оранжерийни условия. Може би само магданозът от единица площ е по-рентабилен. Но краставицата изисква друг тип грижи. 10 градуса е биологичната ѝ нула и трябва да ги осигуриш. През зимата обаче температурите падат до -20 градуса и отоплението става задължително. Не е така при салатите. Когато навън е много студено, е достатъчно да ги завия с агрил и те ще оцелеят.“

Климат и инвестиции

„Баба ми казваше някога, че опрашването на царевицата спира, когато стане горещо. Тогава температурите стигаха 37-38 градуса на сянка и изглеждаше страшно. В последните 2-3 години вече имаме по над 40 градуса на сянка. Но растенията не стоят на сянка, нали? От биологията им знаем, че 35 градуса горе-долу е горният праг, над който те или хвърлят цветове и абортират, или няма опрашване. Прогнозите на доста организации, занимаващи се със земеделие, са, че след 2030-2035 година ще е почти невъзможно да се отглеждат зеленчуци на открито. Ще трябва да са под покрив заради киселинните дъждове, пясъчните бури и така нататък. Дори да направим оранжерии тип сушилня на тютюн – само с таван и отворени отстрани, микроклиматът там пак ще е по-благоприятен, отколкото е на полето. Много пъти съм виждал перфектно изглеждащи домати, на които им трябва само един дъжд, за да изсъхнат.“

По тази причина Наско Севов използва субсидиите, за да ги реинвестира в нови оранжерии. Оставил е модернизирането им за по-нататък. Сега целта му е да направи колкото може повече покриви за зеленчуците, за да ги предпази от глобалното затопляне.

Когато имаме оранжерии, можем да помогнем през лятото като засенчваме покривите и като включим оросителната система, обяснява той.

Няколко задачи пред българските земеделски министри

Доц. Атанас Севов откроява няколко важни политики, които досега не са приложени от нито един министър. Той иска да се направи всичко възможно, за да се защитити българското производство. И най-после да се приложи райониране на земеделските култури.

„Властите могат да помислят как да ограничат вноса на продукция в периодите, когато у нас има достатъчно българско производство. И как да го стимулират при недостиг. Говоря за вноса не само от трети страни, но и от държавите от Европейския съюз. По регламент нямаме право да ограничаваме продукция от ЕС, въпреки че не сме нито в Шенген, нито в Еврозоната. Но пък има различни механизми, които съм виждал Франция например да прилага.“

Според доц. Севов малкият производител трябва да бъде защитен от прекаленото администриране. Основната работа на фермера е да произвежда. Ако е малък, той не може да си позволи да плаща на счетоводител, консултант, за логистика и пазари. „Ние уж му помагаме, но когато постоянно увеличаваме изискванията към него, още и още, той няма шанс. Не че някой специално иска да го смачка, но малкият просто не може да оцелее в тази среда.“

В нашата страна няма райониране от много години и това е създало вреден за земеделието хаос. „Идеята ми е, ако искаш да гледаш рози и лавандула и да взимаш субсидия, ще ги отглеждаш в Розовата долина. Ако искаш да гледаш лавандула в Добруджа, ще си я гледаш, но без субсидия. Неслучайно имаме Институт по черешите в Кюстендил. Знаем, че в Силистра е мястото за кайсиите. В Северна България край морето се правят хубави бели вина. В южните склонове на Родопите стават червените. Когато имаме райониране, ще може да се стимулира местното производство. Така можем да развием определени райони по определен начин. Ние до ден днешен не знаем България аграрна страна ли ще е, или туристическа? А може би тежката промишленост ще развиваме? Когато си отговорим на тези въпроси, ще имаме резултат. Сега всеки прави каквото си иска. А трябва да планираме.

Като университет още се гордеем, че бяхме домакини на единственото изнесено заседание на Европейска комисия извън София, когато бяхме председател на Съвета на ЕС. Тогава в Аграрния университет се прие стратегията „Европа 2030“. На принципа на планирането трябва да се работи. През 1988 година сме били на четвърто място в света по износ на зеленчуци и плодове. Не на глава от населението, а като бруто продукция. Това означава, че сме можели да го правим и сме имали обем на производство, който ни е нареждал на челно място.

Една секунда от времето не можем да върнем назад, затова въпросът е какво можем да направим за напред. Ако продължаваме да повтаряме едни и същи грешки и да измисляме нови, няма как да се оправим и да се развиваме. Могат да се намерят удобни оправдания да не правим нищо. Но не опиташ ли, няма шанс да станат нещата. Германия след Втората световна война е представлявала купчина строителни отпадъци. Две-три поколения обаче са се стегнали и са го избачкали без да се оплакват, за да бъде днес Германия първата икономика в Европа.

Идеята на земеделските политики трябва да е да върнем хора в сектора. В Източните Родопи в момента имаме обезлюдени села. Пет хиляди години там са живели хора и сега изведнъж ги няма. Човек си обича родния край, трудно се разделя с него и бяга тогава, когато няма какво да яде“, разсъждава на глас доц. Атанас Севов.

Защо един учен става фермер?

„Много пъти съм усещал, когато имам напрежение в университетската работа, че като дойда тук, все едно някой ми чупи обръча. Аз не обичам да живее в града поради факта, че като се прибера, опциите са да седнеш на този фотьойл или на онзи фотьойл. Да излезеш на терасата. И това е. А тук, при полето, пространството е много голямо. Зеленото, свободата ти дават чувство, че няма обръчи и стени. Границите човек сам си ги слага. Всякакво напрежение ми изчезва, когато дойда тук.“