Какво не ви хареса в спектакъла за Олимпиадата, че не разбрах?

Коментар на Надя Петрова

Понеже ние винаги сме били много велики и стоим самотни на върха на съвършенството, естествено е да критикуваме другите нации, за да се поправят и да ни настигнат. Така постъпихме и с французите и техния спектакъл за откриване на Олимпиадата.

Много българи си плюха на ръцете и се заеха да опердашат създателите на представлението.

Аз обаче, да си призная, го изгледах с голямо удоволствие и възхита, а накрая Селин Дион ме разплака с куража си.

Не знам кой е режисьорът, но със сигурност е гений. Спектакълът беше с няколко сюжетни линии, които се преплитаха на една огромна сцена и накрая се вляха в кулминацията по пренасяне на олимпийското знаме.

Светлините, съпътстващи отделните сюжети, и музиката, бяха във великолепен диалог помежду си. Човекът с факела и маската, който тичаше по покриви и в дворци, ми припомни любимите романи от ученическите ми години  – на Дюма-баща и на Юго, дори на Мопасан.

Съпровождащите балети, танцуващите на върха на пилоните стихии с дълги шалове, модните дефилета, на които мъже в почти женски облекла изглеждаха по-мъжествено от разхождащите се в панталони … всичко това показваше многообразието на Париж. Сребристият метален кон в Сена и безмълвната забулена жена върху него бяха поели на тайнствено пътешествие, в което искаш да участваш дори и само като зрител.

А после живият бял кон и същата непозна дама – това беше духът на Франция, на Орлеанската дева, на велика революция, на писателите с огнено и милостиво въображения, на оцелелите затворници Граф Монте Кристо и Пеперудата, на … всичко онова , което ми беше като ярък декор, докато някога слушах Жо Дасен.

Лодките с отбори в реката ми свиха сърцето, когато видях колко по-малки държави от България са успели да изпратят двойно и тройно повече спортисти на тази Олимпиада. Защо се стопихме така? Какво направиха с нас?

Тези мисли после изчезнаха, докато слушах речите на Тони Естанге и Томас Бах. Бяха искрени и силни.

Затова се чудя … Аз не видях нищо, което да ме подразни. Париж ни показа света, който независимо от цвета на кожата си, от пола си, от възрастта си, имаше роля в едно общо изкуство, сътворено сякаш като отговор на войните, които се водят.

И към това нямам критики, а само благодарност.