Само един мълчалив монах в Араповския манастир

В Араповския манастир до село Златовръх – истинска каменна прелест сред природата, един монах снове през десет минути да посреща туристи. Горе-долу на всеки половин час по един автомобил паркира пред дървените порти, а посетителите след като си направят снимки пред входа на манастира, решават да запалят свещ в църквата „Света Неделя“. Тя се държи под ключ в тези крадливи времена и духовният служител непрекъснато отключва и заключва вратата към храма.

„Мога ли да попитам нещо„, обръщам се към монаха, който е мълчалив, но

някак си дружелюбен.

„Да„, отговаря той.

„Аз съм от един електронен вестник...“, подхващам. И той ме пресича категорично.

„Обърнете се към отец Добромир„, рязко казва духовното лице. Отец Добромир обаче не бил тук, можело да се открие в митрополията в Пловдив.

„Искам да попитам за историята“, не се отказвам аз.

„Всичко е написано при входа„, парира ме монахът и се отправя към изхода.

Вярно е, че при входа на манастира има една табелчица с най-общата история на манастира. Снимах я. Монахът изчезна някъде из двора. Снимах и църквата. После музея и красивия двор с цветя. Невероятен манастир, неотзивчив монах. Вероятно началникът му е разпоредил служителите на Бога да са дружелюбни доколкото могат към посетителите и непробиваеми пред журналисти. Може би журналист и човек-мирянин са различни категории. Може би името на манастира трябва да се разнася от уста на уста и в никакъв случай по вестници – електронни или печатани.

Едва по-късно, като се прибрах, прочетох, че живописната икона на Света Богородица в храма е обявена за чудотворна, че за построяването на манастира е дарил пари турски бей, че според поверията аязмото лекува слепота и безплодие, и е построено от същия бей, чиято дъщеря прогледнала от водата.

За Араповския манастир има приказки за чудеса, които … интернет разказва. Прочетох ги на работната си маса в Пловдив.  Разказа ми ги една машина, защото Божият служител беше онемял. Хубава работа!