Щастливата Лара в страната на нещастието

Иво Инджев, ivo.bg 

Когато едно похитено дете бъде върнато на майка му това е щастливо събитие независимо от това какъв е бащата и колко е виновен за осъществяване на наркотрафик, похитил вероятно безчет деца в света на зависимостта от дрогата с всички ужасни последици за тях и семействата им ( а и за обществото, включително поради инжектирането му с престъпност по веригата на причинно-следствената връзка).

Така че, цяла България си отдъхна: най-после имаме една добра новина, каквато е освобождаването на малката Лара, дъщеря на изправения пред съда в Италия Ивелин Банев- Брендо, обвиняван за особено едър играч в преноса на дрога в цял свят.

Не искам да развалям празника, но съм сигурен, че мнозина са си го помислили: не е ли някак „прекалено добра” тази новина за добрите похитители, за които сега ни казват, че се държали много добре с детето? Направо да ти станат симпатични с проявения от тях хуманизъм!

Не искам да се качвам на вълните на една от най-отблъскващите български максими, според които „много хубаво не е на хубаво”. В моята класация на диагнозата за нашата склонност към общонационално самонараняване тя е някъде в челните места от списъка, заедно с „преклонена главичка сабя не я сече” и „хубава работа, ама българска”.

Бликащата от новините топлота към добротата на едни хора, които простреляха и почти убиха охранител, за да грабнат детето при неговото отвличане, поставя отново и отново на изпитание въпроса за ценностната ни система. Не трябва ли всъщност да сме изпълнени с гняв, че всичко това е възможно въпреки твърденията за края на отвличанията с цел откуп, за който „край” безкрайно се хвалеше абдикиралата власт на ГЕРБ?

Свикнали сме да приемаме неизпълнените предизборни обещания като неизбежно зло с примирението на хора, принудени да живеят в условията на неизбежна отбрана. Каква друга престъпност, ако не ( отлично) организирана е тази, която може да се гаври от позицията на силата с държавата и дори със семейството на човек, чиито предполагаеми несметни богатства са обект на спорове между песимистите, говорещи „само” за 20 милиона евро и оптимистите, предполагащи милиарди в чужди банки?

Въпросът ми е свързан с онова, което всеки си мисли пред гукащия от радост телевизор: ако подобен ужас се случва с такава лекота на толкова богат и подготвен срещу толкова нагло посегателство човек, а държавата не само не може да го защити, но дори е заподозряна като един от възможните извършители ( има такива хипотези), то какво остава за МЕН, малкия човек с малкото или с никакви пари? Защото малкото пари не са предпоставка за сигурност- и за дребни суми се намират търговци на смъртта, които после никой няма да търси дори, за да провери дали са добродушни в отношението си към жертвата.

С други думи държавата се провали за пореден път не само в намеренията си ( декларирани предизборно от потенциалните управляващи), но и в самохвалството си за „отлично свършената” работа по пречупването гръбнака на престъпността. Превитият гръбнак на гражданина се натовари поредния наръч доказателства за необходимостта от снишаване, което тук правилната житейска позиция в името на оцеляването.

Ако преди сме били скептици, сега сме си направо като преди: дори и скептици не сме, а сме си реалисти, които знаят, че не могат да разчитат на закрила от страна на лъжци, въоръжени с власт.