Те са много специални хора. Те са фермери (Обзор)

Как изглежда фермерът? Обикновено е с работни дрехи и шапка. Най-често е спокоен. Неизвестно как се е научил да оразмерява времето, така че да му стигне за всичко. Дружелюбен е вероятно заради постоянното си общуване с природата и животните. Когато е опитен, е като един Шерлок Холмс в пределите на своето стопанство – поглежда и знае. Когато не е от нови шмекери, които се захванаха със селско стопанство, за да получат от щедрото финансиране на ЕС, първата му грижа не са субсидиите (макар че и за тях намира време), а добивите и пазарът. Тоест, фермерът е един много специален човек. От АгроПловдив го търсихме през цялата година, защото той знае повече от професорите, от министерските чиновници и дори от философите. Така изпълняваме нашата мисия – да разкажем за специалните хора.

А в края на 2015 г., както си му е ред, ще припомним най-важното, което научихме от тях.

Най-успешната жена у нас, която се занимава с животновъдство, има ферма край Пловдив. Светла Манева, която през 2014 г. бе в ТОП 3 на животновъдите в страната в класацията на Националния съюз на говедовъдите в България, неочаквано призна пред репортера: „Плаче ми се!“ 

Ето какво още разказа Светла Манева: „От една година поддържам фермата с кредити. Това не е нормално.Обидно ми е и чак ми се плаче. Ние сме от хората, които изкарват с тежък труд прехраната си. Ние осигуряваме суровината за млечните продукти. Ние не почиваме и не отскоро, а от години. Искаме да увеличим заплатите на работниците, защото трудно се намират съвестни и работливи хора, а не можем. Искаме да задържим младите хора у нас, като им покажем, че ако се трудят, могат да живеят добре. Но как да им дадем този пример, след като живеем с кредити?“

Мислехме, че бубарството в България е изчезнало. Но, когато човек търси – намира. Открихме Светослава Илиева в граничното албанско селце Мандрица. Тя беше зарязала София и бизнеса си там, за да отглежда буби, така както някога са правили баба ѝ и дядо ѝ. Създала е копринената ферма „Буболинка“ и върху 11 декара е засадила черници. Само че нито има европейско финансиране за бубарите, нито има текстилна фабрика, която да изкупува пашкулите. Единственият купувач е Опитната станция във Враца.  

„Не, не бих казала, че на този етап човек би могъл да се издържа от бубарството. Тази дейност обаче може да подпомогне финансово домакинствата в селата. Отглеждането на буби не е никак лесна работа, защото те са свръхчувствителни както към климатични аномалии, така и към пестициди, а също така реагират отрицателно при небрежни грижи към тях“.

Данчо Кощилаков от Хисаря е постигнал мечтата на градинарите и овощарите. Той не само отглежда плодове и пипер, но създаде и фабрика за сушене – „Натура фит“. От неговите коментари за аграрните политики, от МЗХ могат да си водят записки: 

„Най-големите бинго играчи са производителите на зеленчуци в България и по-специално на пипер. Защото ако те удари градушка или суша и болести, заравяш в земята страшно много пари. Сметнете колко – 300 дка пипер по 1600 лева на декар, са разходите. Ако намериш сили да продължиш, на следващата година ще си на нулата и чак след година-две ще можеш да се измъкнеш от дупката…

… Нашата държава е решила от тази година докато свърши програмният период, не само тези три зеленчука, но и още няколко, да бъдат подпомагани финансово с едни и същи суми всяка година. Примерно, за тази година ще дадат 94 лева за декар пипер и 94 лева за декар тикви. Отглеждането на един декар тикви сигурно ще ви струва 150 лева. А за един декар пипер разходът е 1500-1600 лева! За декар домати е 500 лева и т.н. Кажете сега, може ли да сравняваш важността на пипера – няма фабрика или хладилник, които да не купуват пипер, с важността на тиквите, или зеления фасул, и граха? Не че не са важни, но не и в такава степен“.

Най-голямата кравеферма не само в България и не само на Балканите, но и в Европа, е на братята Никола и Янко Ангелови. Тя е край пловдивското село Поповица. В нея има 5000 животни, които се хранят от посевите върху 70 000 дка. Млякото се преработва в собствена мандра, токът се произвежда от собствена биогаз инсталация. На въпроса дали някога са си представяли, че ще стигнат дотук, Никола Ангелов отговори:  

„Разбира се, че имахме мечти да направим нещо голямо. Знаехме, че стабилните печалби идват не от високи цени, а от големи обеми. Представял съм си …, но да си призная: И в най-смелите си мечти, не съм виждал нашето стопанство такова, каквото е днес. Затова, когато някой начинаещ фермер ме попита дали може за 5 години да постигне високи резултати, винаги съм отговарял, че за 5 години не става. Но за 15 или 20 – може. За 5 години ще е някаква далавера, нещо, което ще приключи бързо.

Когато си добър мениджър и когато разбираш от работата, с която се занимаваш, когато можеш да видиш в перспектива, имаш търпение и не се отказваш, не е трудно да постигнеш целите си. Но от всичко, в което успяхме, най-трудното беше да създадем екипа. Много хора са кандидатствали за работа при нас, малко от тях харесахме и с тях работим.“

Първо, трябва да си млад и безразсъден. Второ, да си сигурен че можеш. Трето, пчеларството да ти е в гена. Само така можем да си обясним как Борис Бормалийски влиза във финия свят на пчелите със 100 кошера наведнъж, без да има и грам опит. Оттогава досега са минали 12 години и кошерите вече са 850.  

„Веднъж, по време на едно преместване, пчеларят претърпял най-опасния си инцидент с пчелите. Когато свалял кошерите, два от тях се обърнали и разпилели. Докато събере частите им, пчелите го атакували на рояци. Макар че всичко продължило едва 2-3 минути, пораженията били жестоки – стотици жила се забили в пчеларя, който на всичкото отгоре бил без було и защитно облекло.“

Човекът със сто оранжерии от Трилистник, Иван Гатев, казва, че е минал 60 години, но това не е съвсем вярно. Той има житейски опит като на много по-възрастен човек. В същото време изглежда на 50 и малко отгоре, а се труди като мъж в разцвета си. Пълен е със спомени от социализма, когато е работел на няколко места, за да осигури семейството си. Знае всичко за пазара на зеленчуци, защото самият той е бил и търговец. Премислил е и миналото, и бъдещето си, и човек може да научи много от него.

„Силно впечатление му е направил (на Иван Гатев – б.р.) един репортаж с английски фермери. „Ние сме специални хора“, казали те. „Бие ни градушка, дъждове ни давят, но не се отказваме. Не работим, за да станем богати, а защото това е мисията ни. Произвеждаме храна за хората и винаги ще го правим.“ Иван Гатев е готов да повтори тези думи и за себе си. Той е от специалните хора.“

Те са най-добрите производители на разсад в страната. Търсят ги не само зеленчукопроизводители от Силистра до Петрич, но и такива извън страната. Ради Радев и Георги Христов са професионалисти, както в отглеждането на здрав и силен разсад, така и в строителството на оранжерии. С технологиите, които прилагат, са представителна извадка на най-доброто от земеделието в света. Ради Радев може да разбере дали растението има нужда от фосфор, или вода, или светлина, само като като го погледне. Георги Христов построи тази година най-различните в България оранжерии. С този тандем сключването на договори е формалност, защото тяхната дума е по-сигурна от печат. 

„Заводът за разсади на Георги Христов и Ради Радев в Пловдив стана на 6 години, но е бил замислен 20 години по-рано. Бил е Голямата цел, за която двамата специалисти са се подготвяли дълго и внимателно. Те са посетили подобни, съществуващи вече, предприятия в цяла Южна Европа и в Израел. Не е имало градинарски панаир, който да не разгледат, учебници, които да не прочетат, машини и технологии, които да не преценят. За Ради Радев безкрайно дългият урок по отглеждане на разсади е започнал още през 1977 г., когато е бил ученик. На Георги Христов се падат задълбочените познания по изграждането на оранжериите и всички системи, които поддържат и контролират свръх чувствителната среда.“

Има един човек в Столетово, Карловско, който дори не се смята за фермер. Въпреки, че отглежда плодове, люцерна и житни върху 50 декара и фактически е най-големият земеделец в селото. Димитър Кунчев обаче е повече от земеделец, защото това, което други не успяват да свършат с двете си ръце, той го прави без ръце. Токов удар го е лишил от тях преди години, но Митко е успял да се изправи от това страховито падане. И днес той управлява сам трактор, автомобил, мотор и дори учи във факултета по Лозаро-градинарство на Аграрния университет. 

„Не мога да се нарека фермер“, казва Кунчев. „Работим с Дора, колкото да се издържаме. И да искаме да станем по-големи производители, не можем, защото няма работна ръка. Това е най-голямата мъка на земеделците – хората се отучиха да работят. Социалните помощи ги отучиха“, смята Митко. Учениците и младежите пък живеят в интернет. „Нали ги виждам! Понеже в Столетово няма заведения, надвечер се събират на пейките пред кметството. Всеки държи телефон и цъка нещо по него. Разменят си по някоя дума и после пак забиват в телефоните. Няма вече криеница, няма топка, няма детство. Има интернет“, обобщава тъжно земеделецът.“