Приказки от бадемовата гора

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Срещнахме се тия дни с бай Милчо Урочасания край бадемовата гора. Това си е стара  и  голяма бадемова градина в северозападния  край на селото, току в полите на Средна гора. Защо е наричам  бадемова гора? Защото от десетилетия е изоставена като горите  само на божиите грижи и по една друга причина. Имаме приятелка  етническа рускиня,  омъжена за българин, родила българчета и от доста време  чудесно  приспособила се да живее в нашите български условия. Нейният със съвсем лек акцент, говорим и  почти безупречен писмен български език, е много по-близо до правоговорните  и правописните си норми от  този, който говорим и на който пишем ние, родените българи. Защото е положила нарочни  усилия да го научи, както се учи и упражнява редовно чужд език. Изглежда, че за да си почива от тези, не толкова забележими за нас околните, перманентни усилия, тя от време на време решаваше да запълни масовата представа за начина, по който  чужденците говорят  нашия език. И това беше специално научила, за да развеселява обкръжението си. Така тя на  времето нарече  крушовата градина крушова гора, а аз по аналогия казвам бадемовата гора.

Много отдавна вече никой не се грижи за дърветата, разпрострели си на над 300 декара. Под тях растат треви, билки и гъби. Лисиците, язовците  и зайците си изравят дупки, където живеят и се размножават. А чакалите са я  осеяли тази гора с големи бели говежди кости. Ставало е дума и по друг повод. Местните фермери, които общо имат около 3.5- 4 хиляди крави, не харчат средства, за да откарат умрелите си животни до екарисажа в Шумен. Изхвърлят ги вечер на края на бадемовата гора и до сутринта е  останал само гол скелет. Ако се получи по-голям промеждутък между две умрели животни, чакалите се връщат при скелета, за да оглозгат ставните хрущяли и сухожилията. Тогава разнасят из гората огромните кости, които, особено зиме, правят пейзажа  направо апокалиптичен. А в още по-големите промеждутъци  чакалите  изяждат новородените на зайците, сърните и всякаквите други твари. Ако случайно някое от тези животинчета оцелее от чакалите, го убиват бракониерите. Само не ме питайте защо ловците не се вземат  в ръце и не се справят веднъж за винаги с бракониерите. Защото това са едни и същи хора.

Градината е  създадена по времето на ТКЗС. Сега се знае върху чия собственост е засадена, но по закон не може да бъде изкоренена до навършване на определена  възраст.  Нерентабилна е за арендуване и е на практика изоставена, въпреки че формално се стопанисва от кооперацията. Ето  това обича българинът, както пък обича да се изразява бай Милчо Урочасания.

В бадемовата гора се запознах с него преди доста години. Тай пасеше тогава  стадо овце  и кози, половината негови, другите –  на хора от селото срещу заплащане. Аз бях излязъл да търся билки. С билкарската книга  и найлоновата торбичка. Мислех си така – гледам растенийцето, гледам фотографията в книгата и чета описанието, ако си приличат, значи е  нужната ми билка и не е отровна. Като разказах това на бай Милчо, той се смя от сърце.  Роден е преди осемдесет и седем-осем години в Ивайловградския край, до сами границата. Като бил дете, злобна съселянка  урочасвала конете им, все десния кон от чифта урочасвала, за да се разбере, че конете умират от нейните уроки. Друга вещерка помолили да разваля магиите. Арно, ама магия се разваля с огън, запален от съчки, взети от щъркелово гнездо. По що каваци съм се катерил, съчки от щърково гнездо да събарям, от уроките да се отървем,  потурките ми все съдрани си бяха, въздиша, когато разказва бай Милчо. Озлобената срещу семейството му вещица не се задоволила само конете им да мори, урочасала и самия него като десетинагодишно дете. Него вече не можем изцери с щърков огън, трябва да го обречете една година аргатче на Троянския манастир, там Света Богородица с трите  си ръчички ще го оправи, рекла добрата вещерка. Чудотворната икона на Троянския манастир е на Богородица Троеручица, обяснява бай Милчо. Монасите харесали много ратайчето, защото било послушно, работливо  и ачигьоз дете. А дядо игумен после му помогнал да се яви като частен ученик и да не губи годините в учението.

Завършил гимназията сред най-добрите ученици, но в голяма бедност и за следване  и през ум не му било минало. Научил, че търсят пожарникари в големия град и се явил на изпита. От катеренето по тия пусти каваци бях станал като маймуна пъргав, по пожарникарската  стълба тръгнах като циркаджия, като ми видяха началниците,  казаха, че съм човек за тях и така 38 години  под пожарникарска каска, просълзява се бай Милчо. Всеки път не пропуска да каже и до какъв началник се издигнал. Показва и специалната пожарникарска секира, която винаги носи в магарешката си каручка, откакто се е пенсионирал, върнал се е,  е не в родното, но  на село и отново се срещнал  с  овчиците от детството си. Но преди малко повече от година краката му отказали чобанлъка. Сега му служели  колкото  да запрегне магаренцето, да се качи на каручката  и да излезе на края на бадемовата гора да подиша хубав въздух,  както той се изразява. Бай Милчо ме научи да познавам доста билки и да правя подобна на прочутата  билкова ракия от Троянския манастир, но за това ще ви разкажа друг път. Много е приятно да се разговаря с този доста научил от живота старец, особено за  ракиджийските казани,  манастирските потайности и  за жените, по тънката част, както той казва. А и политиката го занимава все още.

Красавец ще е бил на младини, защото и сега е висок и изправен ,  харесвали го жените. Те са като свраките, разказва бай Милчо, не могат да устоят на лъскавото, а по нашите униформи – лъскаво , колкото искаш. И паради правели тогава, а на парадите били със „златните „ си пожарникарски  каски. Те били с царски вензел всичките. Наложило се да  мобилизират един циганин калайджия, който запоил върху царските вензели медните ламаринки с герба на Народна република България. Трябваше да внимаваш в пожара да не ти се разпои и падне републиканският  венезел, защото иначе веднага ставаш монархо-фашист и те изхвърлят от службата, спомня си някогашната пожарникарска шега старецът.

Но приказката ни беше  за булките, които много го харесвали и той не им се дърпал  много. Като се позамогнал, се случвало да запали москвича и да отиде да наобиколи манастира. От всичките му някогашни достове  бил останал само размонашения  калугер, който въртял ракиджийницата. Та той обичал да го разпитва за булките и винаги му казвал, че в Светите книги има божия заповед „Не пожелавай жената на ближния”, но не е казано, че  е грях,  ако те пожелае жената на ближния ти и ти не й откажеш.  А те, свраките, една през друга, опитва се да  скромничи,  като си припомня  някогашното си блаженство старият пожарникар.

Мина ми през ума причината, поради която бях нарекъл  бадемовата градина  гора и си спомних, че бай Милчо е върл русофил, два пъти  е  ходил на преподготовка в Съветския съюз, единия път в Киев. Видя ли, попитах, бай Милчо, какво стана сега между Русия и Украйна?  Ей, момче… Бай Милчо става сериозен като съдия, готвещ се да произнесе присъдата. Приятно му е, че някой го слуша по любимата му тема. И на мен ми е драго, че някой все още нарича мен, дъртото магаре, момче. Русия бавно впряга, но бърза галопира, без да жали конете,  рецитира бай Милчо сентенция, най-вероятно някакъв огнеборски римейк на Гоголевия славослов на руската тройка от „Мъртви души”. За да не би да си помисля, че тук употребява  думичката конете само в  прекия й смисъл, бай Милчо ми обяснява колко много  жертви е дал СССР, за да  победи Хитлерова Германия и продължава… Дано Русия не е впрегнала още, впрегне ли, жал ми става за белия свят, пали се старецът, и добавя, че американците не са глупави и няма да тръгнат срещу Русия, защото си дават сметка, че това не е Югославия, да прекарат  самолетите  си през дупедавска България и да я сринат с бомбаровки.

Някак по-светло ни става на края  на  бадемовата гора, след като се  уверяваме един-друг, че краят на света няма да настъпи по причина на раздори между Русия и Украйна. Помълчаваме и след това ни  става  някак  чоглаво и за да си говорим нещо, му показвам  безразборната сеч, която се извършва тези дни над вече цъфналите  бадемови дървета. Само куците и сакатите от селото не са дошли да секат и да влачат, казвам, а дърветата  вече  са живи. Очаквам да ми повтори някогашните си приказки, че и дърветата, като всичко, дето се ражда, расте, старее и умира, имат душа . Но бай Милчо само въздъхна съжалително и каза, че вече не може, не го държат краката. Казал на зет си, че хората секат бадемовата гора и никой от властта не ги спира, но зет му казал, че има пари да си купи десет кубика дърва, няма да тръгне да се мери с кокошкарите. Като му е толкова акълът, да дава пари за дърва, въздъхна моя събеседник.

Той  беше ми разказвал още, че когато Господ раздавал на народите  богатствата и уменията,  се уморил, докато ни дойде редът на нас българите, махнал с ръка и отегчено казал  – вие каквото си откраднете. Ще ми разказват те на мене крадливи били депутатите ни , крадливи били министрите ни, крадлив народ какви депутати и какви министри да има, беше се превъзбудил тогава старецът. И в хубавото време /времето на детството му/ имало крадливи хора, но имало и  ербап пъдари, паднеш ли му в ръчичките с откраднатото, ще помниш сопата му, докато си жив. Къде го днес пъдарят, извисяваше глас бай Милчо, както акцентуват  актьорите в Шекспировите пиеси.

И сега, преди да подкара магаренцето си към къщи, ми посочи говеждия скелет в далечината  и каза – това представляват  сега  и нашата държавица, и Украйна, и Сърбия, и всичките, дето някога им казвахме наши, ще дойдат нощес  чакалите и ща разнесат костите им по  бунищата на света.

Още от автора: Да ви разкажа за прадядото на соцдомата и защо Будапеща откри паметник на българския градинар