23 юли: Катя Паскалева – детето, звяр и любов

На 23 юли 2002 г. лошата вест, че Катя Паскалева е починала, обикаля страната. По радиата звучи песента на Мария Нейкова от „Козият рог“. Една красива актриса с душа на дете ни напусна тогава. Макар и само на 56 години, смъртта ѝ е дошла като подарък. Катя Паскалева почина от мъчителен рак, който месеци преди това ѝ отне гласа.

Тя беше една от най-очарователните и искрени жени на българското кино и театър. Беше орисана българите да я запомнят в ролята ѝ на Мария от „Козият рог“. Но това е защото самият филм не остаря във времето и с това доказа, че е един от малкото истински шедьоври на родната кинематография. След него Катя изигра с безспорен талант много роли, беляза много образи с богатствата на собствения си характер.

Едно от последните ѝ превъплъщения бе в моноспектакъла „Скитница“ в Сатиричния театър. За да влезе в образа тя тръгна по софийските улици дегизирана като клошарка.

За Пловдив актрисата казваше, че е любимият ѝ град. Че има усещането че се е родила в него, а не в Петрич.

В едно от последните си интервюта си припомня следното: „И Слона (Георги Божилов – първият ѝ съпруг) дойде. Беше вече утвърден художник, но си живя като нас, на студентски начала. По цяла седмица пиехме само чай, толкова бяхме „заможни“. Но „емоционално най-скъпият град за мене, разбира се, си остава Пловдив, дори имам чувството, че съм се родила там“. В Пазарджик пък „беше красиво… Беше божествено. Работехме хем като птички божии, хем като зверове. И почти не спяхме… Всъщност значимите неща, с които се срещнах на сцената, бяха в Пазарджишкия театър, където през 1969 се събрахме една прекрасна трупа. Седем години играхме заедно и имахме чудесни представления. Почти нямаше спектакъл, на който да няма коли от София, от Пловдив“.

Единственото светско събитие, което съжалява, че е пропуснала, е било връчването на белгийската награда „Фемина“ през 1973, с която е удостоена за ролята в „Козият рог“. Тогава жената на нашия посланик в Брюксел гордо се качила на сцената и поела дипломата с подписите на дванайсетте белгийски принцеси. А Катя Паскалева разбрала за това от кратка бележка в „Работническо дело“.

В книгата си „50 интимни срещи“ критикът Иван Стоянович нарича актрисата звяр, когато мрази, и розов облак, когато обича.

За таланта Катя обяснява, че той иска първо да е вграден в личност, в характер. „Цветето само поливаш, а талантът изисква да го уважаваш и да му се подчиняваш, и да му се молиш: не си отивай, аз съм с теб, ще съм ти верен до гроб“. А дали актрисата се е молила на таланта? Е, всички, които я помнят, знаят, че Катя и Талантът живееха заедно и бяха неразделни.