Аз протестирам, ти протестираш, той протестира… Е, и?

Енергията на демонстрациите се разпада, а резултат няма. Пак ни изиграха.

Хаосът, хаосът нахлу. България е Вавилонската кула, на която всеки говорел нещо на различен език. И никой никого не разбрал. Всеки говорел нещо много важно, крещял го и си скубел косите, че е неразбран. От толкова концентрирана мъка и ужас, кулата се срутила и Вавилон се разпаднал.

Това е днес и страната ни. Протестите започнаха с ЕРП-та, но те се оказаха само епицентъра. Все едно че някой хвърли атомна бомба, пълна с гняв. И гневът проникна във всяка институция като радиация. Нищо не остана незасегнато, нищо не остана читаво и чисто. Появиш ли се на сцената, си мъртъв. Отстрелян и мъртъв. Слави Трифонов имал амбиции да стане политик? Камък за него! Президентът Плевнелиев искал „заедно да извървим този стръмен път“? Да се скрие! Станишев? Сидеров? Янев? Борисов? Кунева? „Мафия, мафия мафия!“, скандират прегракналите гласове. В момента всеки жест на помирение действа като нова искра на пожара. Правителството на Борисов падна, а протестиращите се увеличиха. Кирил Йорданов подаде оставка, а митингуващите написаха във фейсбуците си „Това беше най-лесното. По-трудно е оттук нататък!“

В момента няма по-лесно от това да излезеш на улицата и да поискаш оставката на гаргите, защото не ти харесват. От всеки, който поиска да въдвори някакъв ред, излитат гарги. Нищо не е красиво. Нищо не е светло. Нищо не е чисто. Нищо няма силата да накара хората да го харесат и одобрят. От всеки хвърчат гарги и всяка гарга е черна и грозна. И събужда инстинкта да я замериш с камък.

Но! Просто се чудя как сме се търпели досега. Колко възпитание, колко лицемерие сме складирали като боклук във вътрешните си джобове. Колко страх и апатия са пресовали този боклук и как изведнъж той експлодира. Бум!

Не си свършихме работата, нали! Пропуснахме да протестираме за хиляди неща. Така малкото зло стана голямо, голямото – огромно, а огромното – колкото цялата страна.

Това са тези протести – нашата несвършена работа, която чак сега подхващаме. Всеки върти метлата и хвърчи десетилетен прахоляк. И в него се загубваме.

А политиците казват – протестите трябва да продължат! Социолозите повтарят същото. То стана като мантра: „Протестите са справедливи! Протестирайте! Давайте напред!“ Сега ми звучат така, все едно че казват: „Не спирайте! Изхабете се докрай!“

Не им вярвайте! Протестите бяха вдъхновяващи в началото. Днес са жалки. 25 човека тази вечер говореха каквото им падне. Гледах ги, слушах ги и усетих, че не ги уважавам. Енергията се изтича, а резултат няма. Протестът не поема на никъде освен към собственото си изчерпване. Истинските лидери от улицата, бяха обезличени от медиите, които показаха множество псевдолидери. И така, на практика, силата на справедливите протести се разсея и вече гасне. Още малко и ще стане като онази приказка: Напънала се планината и родила мишка.