Сергей Есенин: Аз съм жив. Привет от мен!

Преди 120 години в едно селце в Рязанска област, Русия се ражда любимото дете на поезията Сергей Есенин. Живее само 30 години, но с космическа скорост: на 18 години става баща, на 20 издава първата си стихосбирка. Оженва се четири пъти, има четири деца. Участва за кратко в Първата световна война, постепенно се алкохолизира. Но не спира да пише и да обича. На 28 декември 1925 г. е открит обесен в хотел в Санкт Петербург.

Ето какво разказва за детството си поета (от chitanka.info)

„Роден съм в 1895 година, 21 септември (стар стил – б.р.), в Рязанска губерния, Рязански окръг, Кузминска околия, в село Константиново.

От деветгодишен бях даден за възпитание у твърде заможния ми дядо по майка, който имаше трима възрастни неженени синове. С тях премина почти цялото ми детство. Моите вуйчовци бяха момчета закачливи и отчаяни. На три и половина годишна възраст ме качиха на кон без седло и веднага го пуснаха в галоп. Помня, че ми се зави свят и много здраво се държах за гривата. После ме учиха да плувам. Единият вуйчо (вуйчо Сашо) ме взимаше в лодката, отдалечаваше се от брега, сваляше ми бельото и като кученце ме хвърляше във водата. Аз неумело и изплашено цапах с ръце и докато не се задавех, все викаше:

„Ех! Мърша! За какво ставаш ти?…“ „Мърша“ у него беше дума ласкателна. После, осемгодишен, на другия вуйчо често заменях ловджийското куче, плувах из езерата за застреляните патици. Сред децата всякога бях главатар и голям побойник и ходех винаги в рани. За моята закачливост ме ругаеше само баба, а дядо понякога сам ме предизвикваше на юмручен бой и често казваше на баба: „Глупава си ми ти, не го закачай, той така поздрав ще бъде!“ Баба ме обичаше с цялото си същество и нежността й нямаше граници. В събота ме миеха, режеха ноктите ми и с кандилено масло мажеха главата ми, защото ни един гребен не влизаше в къдравата ми коса. Но и маслото не помагаше. Аз винаги вдигах врява и ругаех и дори и сега имам някакво неприятно чувство към съботите.

Така измина моето детство…“

Писмо до майка ми

Скъпа моя, още ли живееш?

Аз съм също жив. Привет от мен!

Нека тиха светлина се лее

пак над твоя дом благословен.

 

Пишат ми, че с някаква тревога,

без сама да разбереш защо,

ти излизаш, ти ме чакаш много

в старото износено палто.

 

И сънуваш все едно във мрака,

в мрака на притихналата нощ —

сякаш във пиянска свада някой

е забил в гръдта ми фински нож.

 

Нищо, скъпа. Успокой се. Зная,

туй е само тягостна игра.

Аз не съм пияница отчаян,

та далеч от тебе да умра.

 

Аз съм като нявга пълен с нежност

и едно мечтая мълчешком:

да забравя мъката метежна

и да се завърна в своя дом.

 

И ще дойда. Нека в цветна пяна

само пролетта да прозвъни.

Ала ти недей ме буди рано

както някога, в ония дни.

 

Не събуждай нищо отшумяло,

старите надежди нека спят!

Много рано загуби и жалост

трябваше да срещна в своя път.

 

Аз не искам никаква награда.

Миналото вече отзвъня.

Ти си моя помощ и отрада,

ти си моя ясна светлина.

 

Забрави за своята тревога,

не ходи на старото место

и недей, недей ме чака много

в старото износено палто.

******

Всичко живо си има присъда

Всичко живо си има присъда,

знак съдбовен, за другите скрит.

Ако можех поет да не бъда,

щях да бъда крадец и бандит.

 

В детски битки едни и същи

неизменен герой къдрокос,

често, често по мръкнало вкъщи

съм се връщал с премазан нос.

 

И догдето се тюхкаше мама,

аз през зъби процеждах едва:

„Няма нищо! Спънах се в камък,

ще зарасне след ден или два.“

 

Не изстина, не се е смирила

тази ярост и тази тъга,

като дръзка, несдържана сила

блика в мойте поеми сега.

 

Къртя буци словесно злато

и когато стихът се роди,

там прозира мойто чепато

скандалджийство и буйство преди.

 

Спастрил свойта гордост корава,

и до днеска останах такъв…

По лицето ме биха тогава,

а сега е душата ми в кръв.

 

И говоря не вече на мама,

а сред чужди процеждам едва:

„Няма нищо! Спънах се в камък,

ще зарасне след ден или два.“