Сеячът сее бурени

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Сеячът сее словото. Това изречение е откраднато от Евангелието  на  Марко. Ще  си спомните, че то  е  от там, където Христос обяснява мисията си с притчата за семената, хвърляни от сеяча  и попадащи на различни  условия за развитие. Онова, което пада на каменисто място, бързо покълва и бързо прегаря, защото не може да пусне дълбоки корени. Онова, което попада сред  семена на бурени, бива заглушавано от по-бурно растящите бурени и т.н. Мога да го намеря в Евангелието и да го цитирам точно, но това не е моя работа. Важното в случая е, че сеячът сее словото,  но ако не натоварим пак самият Господ Бог със задължението да му създава  благоприятните условия, при които да поникне и даде  добър плод, си  оставаме с  проблема. Има ли у нас свобода на словото?

Аз, дано да не съм прав,  мисля, че  от край време ние

предпочитаме да  замитаме под чергата проблема със свободата на словото  в медиите.

В предишното политическо време и словото, както всичко останало в живота ни, беше съвсем свободно да изпълнява стриктно и усърдно разпоредбите на  партията в лицето на др. Тодор Живков. Колкото по-старателно и раболепно ги изпълнявахме, толкова по-добре ни възнаграждаваха. Имаше, разбира се, изключения, имаше не лоши опити силата на словото да се съхрани чрез т.нар. езопов език, но правилото беше горепосоченото. Днес свободата на словото звучи по различен начин на собствениците на медиите и на наемните труженици на словото в тези медии. Словосъчетанието свобода на словото, произнесено от наемния труженик, се възприема като призив за бунт от собственика на медията. И така  постепенно,  но необратимо собствениците на медии заживяха с усещането, че само те са в правото си да употребяват това словосъчетание.

При новите ни политически условия бе оставено на негово величество Пазарът да регулира количеството и качеството на медиите. Оказа се, че и у нас, както на всякъде по света, пазарът предпочита пикантериите. Все му е едно дали са истински или измислени, важното е да се продават. Тук ще ми се наложи да използвам сравнението на  измислен британски медиен експерт. Измислен, защото дори и да има прототип в реалния живот, в доказуемата действителност е само герой от роман с меки корици. Та този веселяк казва, че почти всички медии, не само жълтите, се представят като класни пансиони за благородни девици, а в действителност са си публични домове. Защото от пансионите за благородни девици не се печели, а

липсата на печалба почти обезсмисля собствеността.

В последните две, две и половина десетилетия у нас собствениците на медии вдигат врява до бога, че се посяга на свободата на словото, само когато биват хващани и изобличавани в различни  далавери и закононарушения. Най-често посредничат при търговиите с влияние и срещу съответното заплащане правят нерегламентирана политическа пропаганда. И най-забавното в случая е, че почти винаги им минава номерът с накърнената им свобода на словото. Ако си мислите, че това е така, защото властта е наивна, глупава, неука и дебилна, не сте съвсем прави. Интелектуалните равнища на властниците и на собствениците на медии не се разминават особено. Просто и  на властниците  им удобно да  се правят, че вярват на собствениците на медии. Когато има кого да лъжат двама лъжльовци винаги ще влязат в комбина. А балами за лъгане, дал Господ, цял народ.

Повод за тези разсъждения  стана  някаква класация на  международната организация „Репортери без граница”, която ни подрежда на стотно място в света по свобода на словото. След много страни, които ние  по навик определяме като тоталитарни и изостанали. Като човек, остарял в журналистическата професия, си позволявам да споделя с вас мнението си по проблема, колкото и то да е субективно.  Въобще няма никакъв смисъл да се задълбочаваме в това – каква е методиката, по която е направена класацията, отчетени ли са спецификите на  различните държави и пр. Няма място за никакви спорове,

словото у нас не дава дълго чаканите добри плодове. От години, от много години.

Нямам право да кажа, че то у нас не намира добра почва за развитие, защото ще обидя людете, жадни за истината, а те са голямото множество.

Но нека най-напред  се върнем при дефинициите – що е то свобода на словото? Ами според енциклопедиите това е една от най-важните граждански свободи. Изразява се в свободата на всеки да изразява публично мнението и възгледите си без намеса и натиск от страна  на публичните власти, упражняване на цензура или налагане на наказания.  Международни докумени,  залегнали в основата на разглежданата тема, са  Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 година и приетата през 1950 година от 40 европейски държави  Европоейска конвенция за правата на човека и основните свободи. Ако имате време и желание, можете да ги прочетете. Мисля, че е  безмислено те да се запомнят. Написани  са на оня нарочно сух език, който  може да бъде четен само от хора, специално подготвящи се да се занимават с дипломация. Всеизвестно е , че на този език можеш да говориш колкото си искаш или колкото е нужно по протокол, без да казваш нищо. Но и това не е лъжица за нашата уста.  Нека се опитаме от съвсем човешка гледна точка  да разгледаме бурените в нашите медии, които заглушават семето на словото и не му дават да покълне, порасне и  даде добър плод.

За собствениците и техния естествен стремеж към печалбата, която ги кара да сутеньорстват  на всяка власт и да осигуряват медиен комфорт на управляващите от различните властови ешелони, вече стана дума.

За т.нар. творчески състав на медиите  не бива да се говори в черно-бели контрасти. Това е тежък и  стресов труд, който заслужава обществено уважение. На всичкото отгоре журналистите понасят и  изблиците на обществена омраза, предизвикана от техни действия, разпореждани  им от скритите зад тях собственици на медии. Казано е, че бедността не е порок, но за това, че тя, без да е порок, е майка на всички пороци, малко се говори. Журналистиката е професията, с която работещите в медиите изхранват себе си и семействата си.  В момента у нас има колкото наети,  толкова и безработни журналисти. Разбирате, че

в името на това да запазиш работното си място, си склонен на много компромиси.

А после, без да се усетиш, заживяваш с  тях като с правила. Млад репортер си и живееш с мисълта, че когато се утвърдиш в професията, ще имаш възможност сам да избираш какво и как да пишеш. Засега шефът на екипа ти е сдъвкал всичко предварително и ти трябва да спазиш изискванията на матрицата. Колкото повече отклонения от нормата намериш във външния вид, разсъжденията и поведенето на човека, за когото ще пишеш, толкова по-яко се получава. Ако пък намериш и някакво, каквото и да е, доказателство, че е гей, ти си върхът и те чака велико бъдеще. Повтарям, най- тъжно е  за  тази част от младите репортери, които заживяват с усещането,  че точно това е професионализъм. Не бих казал, че те са повечето, но  не са и малка част.

Обикновено от най-изявените сред тъжните се излъчват шефовете на екипи и това, което те разпореждат на репортерите, е наученото от техния личен опит. А това, което те наистина знаят повече от репортерите, е, че спокойният и уравновесен репортер не е нужен.  Той трябва да бъде държан под вечно напрежение. И  си имат безотказни  хватки за това. Най-използваната – какъвто и текст да им донесеш, те недоволстват от него. Грубо го променят с официалното обяснение, че го редактират, а от тези редакции

понякога се получава така, че героят на твоята дописка става гей, без ти и да си си помислил

за това. В редките случаи, когато  героят на дописката възнегодува и потърси възмездие за омаскаряването си, виновник е не шефът на екип, омаскарил човека чрез редактиране, а репортерът. Неговото име стои под или над дописката.

От най-израсналите в този професионализъм шефове на екипи обикновено се  излъчват зам.-главните и главните редактори. Те вече знаят всичко. Знаят какво се търси от читателя, повече от самия читател. Знаят и как може да му се даде при положение, че почти всичките ти репортери са некадърни. Разбира се, че ако не всички, повечето са кадърни, но ако ги признаеш за кадърни, стават неуправляеми. Визираното висше майсторство на високите медиини равнища се нарича игра със заглавията. След всичките тези игри ти, репортерът, написал дописката, не можеш да си я познаеш,  а човекът, с когото си говорил преди да я напишеш, е като ударен с мокър парцал. Но ти не можеш да му кажеш истината, защото всяко унижение ти се вижда по-приемливо от съдбата на безработен  журналист.

Сега вече мога да  си призная

едно мое професионално прегрешение от преди около 15 години.

В редакцията при мен, в качеството ми на заместник-главен редактор на вестника, дойдоха двама млади лекари, мъж и жена.  Участвали в конкурси за завеждащи отделения в болницата. Те двамата се предствили най-убедително, но на овакантените дължности били назначени техни колеги с  по-слаби резултати  в конкурса. Тези млади хора  бяха дошли във вестика  с надежда в силата на словото. Бяха се постарали да подготвят повече от убедителни доказателства в защита на гражданската си и професионална позиция. Можех да ги свържа с ресорния репортер, не го направих, не защото нямах доверие на репортера. Предчувствах, че в един момент той ще бъде отстранен от случая и ще му се наложи да се черви пред хората, с които щях да го свържа. Казах  на младите лекари, че това, което може да направи вестникът, е да постресне  длъжностните лица, постъпили нечестно  с тях. Те са нарушили закона и морала, защото са били  почти сигурни, че това няма да се разчуе. Когато  стане ясно, че ще се разчуе, могат да се поуплашат и да възстановят справедливостта. Но  опитът ме е научил, че е възможно и  нещо друго. Паралено с подготовката на машинацията си ловките чиновници да са се подготвили и да посрещнат евентуални дейстивя срещу далаверите им. Тази подготовка  не е трудна, стига да разполагаш с пари, десетки са специализираните  в тази насока адвокати. При случай, че се тръгне по този път,  след първите публикации темата става безинтересна за вестника и  обикновено  шефът му нарежда на репортера да изостави станалите му толкова симпатични търсачи на истината.

Предложих им да се заема със случая, да тръгна да го разследвам и да се срещна  с нарушителите, но без да се пише, докато не получим информация каква ще бъде тяхната реакция. Ако длъжностните лица, потъпкали успехите и правата на младите лекари,  са се подготвили да отидат на съд, просителите нямат друг изход. И  те  ще трябва да потърсят  защитата си  от правосъдието. Но и тук разположението на силите не е в тяхна полза. Длъжностните лица, поругали най-безочливо техните усилия и професионални стремежи, при този съдебен спор щяха да ползват адвокатски услуги, заплащани от бюджета на болницата, т.е. на държавата и общината. Докато младите лекари можеха да бъдат защитавани от адвокат, само ако могат да му платят от собствения си джоб. Докато им разказвах всичко това, се надявах,  че откровеността ми ще компенсира донакъде професионалната ми безпомощност, унизителна най-вече за мен самия. Двамата млади лекари ми благодариха за  тази откровеност и казаха, че  ще търсят варианти да оправят нещата си без медийна помощ. Сега те са сред най-добрите спецалисти в града ни. Толкова със спомените.

Надеждите … Нали и вие сте имали надежди,

че социалните мрежи ще се превърнат в непревземаема територия на свободното слово.  Нали и вие се гневите, като виждате как в тях повечето ви познати тролят срешу жълти стотинки я за партия, я за търговци някакви, я  други шарлатани.

Критериите … Прочетох, че  „Репортери без граница” са направили класацията, чието стотно място е отредено за нашата държава, по следните шест критерия: плурализъм, независимост на медиите, работни условия и автоцензура, законова рамка, прозрачност, информационни инфраструктури. Ако   искате и можете, разпределете разказаното ви от мен по чекмеджетата на  международно утвърдените норми за свобода на словото. Аз си оставам на мнението, че на тази нива,  у нас сеячът сее бурени.

 

Прочети още от автора: Зарезан с лек дъх на краен квартал

Разказвайте за някогашното живо село

 С надеждата да запазим частица себеуважение

Шум в системата или система от шумове

Сбогом, прощавай хубава властчице, мандат си нямам да те прегърна

Мъка е да се живее в мъгла и мерзост

До празника, след който ще се събудим с дебела заплата …. (всички)