Поетите да мечтаят, старците да копаят

Седмицата, през погледа на Георги Петров

С него  обикновено си говорим за мана, брашнеста  мана и другите вредители по лозята. И за това къде препаратите за борба с лозовите вредители са по-евтини, си говорим. Той е в средата на четиридесетте си години и е филолог по образование. Аз копая лозето си, защо си мисля, че така правя по-смислени пенсионерските си години. Той прибавя всяка година към наследените от дядо му лозя по още нещичко и организира  част от ставащатие все повече в селото ни цигани да ги обработват. Мечтае един ден да направи винена къща. И за още много неща си мечтае.

„Днес е Световният ден на книгата и авторското право„, каза, когато дойде. Припомнихме си как някогашното ни, иначе доста солидно, издателство

„Български писател” излъга наскоро починалия Маркес с тиража

на неговите преводи, за да му плати по-малко за талантливия му литературен труд. Арно, ама Маркес усети лъжата и забрани официално да го превеждат и издават в нашата България. Аз разказах, че тогава имаше хора на високи длъжности в управлението на българската култура, които казваха – как не го е срам тоя, бе, има толкова пари, а и от нас иска да печели. И го казваха убедено и искрено, те наистина така мислеха. Както пък други си мислеха, че нашата държавица може да печели от обхваналата тогава Западна Европа и Америка наркоманска епидемия. И направиха специалните ни служби наркоразпространители от сериозен международен мащаб. От това бедствие нашата младеж и нашият народ били солидно защитени от идеологията. Видя се колко сме защитени. 

Иначе телевизиите се потрудиха със старанието на някогашните отечественофронтовски активисти Световният ден на книгата да влезе във всеки дом. Дори една от тях  показа как

професионалeн футболист чете на глас текст от Стефан Цанев.

Оказа се, че Стефан Цанев е любимият поет на  моя млад колега по лозаро-винарската част.

„Ти познаваш ли писателите в твоя град“, запита ме  той. „Познавам повечето“, казах, познавам и повечето им читатели. Хубавото е, че те все още се четат един-друг. Е, не всички, но повечето четат повечето новоизлезли книги на колегите си. А към тях, взаимночетящите се, можем да прибавим няколко десетки библиотекарки и пенсионирани госпожи по литература. Хора от тази общност посещават литературните премиери. Преди доста време на литературните четения  присъстваха и студенти филолози. „А знаеш ли кое е нещото, което най-много ме зарадва напоследък, като преглеждам мислите на хората,  които се изразяват по някакъв начин в мрежата“, попитах другарчето си в дъждовния селски следобед. Една поетеса, тя ми е особено симпатична, без да съм контактувал лично с нея, качва в мрежата стихотворения  на починали поети. Никой досега не го правеше. Поне аз не съм виждал да го правят. Не го прави по някакви поводи, примерно годишнини от рождението или смъртта на поета, а просто ей така.

И това съживява илюзията, че стиховете , особено силните, не умират с поета си.

„В София студентите ходят и сега на литературни премиери“, каза моят събеседник, който прекарва зимите си в столицата. Където по неговите думи се занимава с вътрешен дизайн и обзаваждане. В селото ни казват, че е много добър фаянсаджия. Хубаво е, че столичните  студенти ходят на литературни премиери. Докато си приказвахме, друг телевизионен репортер разказа как се връща стремежът към четенето и как в библиотеките регистрираните  читатели са се увеличили с няколко хиляди за една година. И това е хубаво, ако не за друго, поне за това, че напомня за времето на нашата младост. Когато се редяхме от ранни зори пред книжарниците за новоизлезли книги. На западни автори! Или пък на съветски, но с някаква слава на не съвсем съгласни със социалистическия оптимизъм, още тогава понамирисващ на плесен. Редяхме се и за абонамента за световна класика на руски език. После на български. После… После, не сме си ги прочели още тези книги и едва ли ще ни стигне времето да ги прочетем.

„Имам написани над 500 стихотворения“, каза лозаро-винарчето ми. Щял да търси по-спокойно време, за да се съсредоточи  и да подбере най-доброто и състави от него 5 стихосбирки. При една добра гроздова  реколта ще спечели добре и възнамерява да издаде и петте стихосбирки едновременно в пет издателства. Сам ще си финансира издаването, защото не вярва на разните там конкурси и прочие. Тях  според него по правило ги организират бездарниците.

Беше в предпоследната година от моя трудов стаж. В редакцията при мен дойде един от любимите ми учители, вече старец, наблищаващ  90-те.

Донесе кутия шоколадови бонбони и новоизлязла детска книжка

с красиви илюстрации. Каквито бяха в нашето много далечно детство! Но и в детството на нашите деца бяха красиви. Ако не сте ги виждали, направете си труда да ги издирите и погледнете, няма да съжалявате. Съпругата  на моя учител е написала тази книжка преди доста години и доста още такива книжки, стихове и разказчета за деца, била написала. Тази жена  навремето беше сред най-солидните  юристи, беше май единственият нотариус в големия ни все пак град. По времето на социализма се смяташе, че нотариатът е нещо като буржоазен апендикс, рудиментарен орган в обществения организъм. И все пак длъжността беше висока и уважавана и възкачването на нея беше признание за качествата на съпругата на моя учител. Да, но не това е било нейната детска мечта. Тя се е виждала като много популярна  авторка на любими на децата книжки.

Изтеглили спестяванията си двамата старци и отишли в столицата

при известен издател. Госпожата твърдо поставила условието си книжката ѝ да бъде илюстрирана реалистично и от добър илюстратор. Дори високата цена не я разубедила и не приела предложението на издателя за евтинка компютърна илюстрация. Висока цена поискал издателят и за предлагания от него тираж от 500 бройки, но старците настояли за малко по-скъпичкия тираж от 1000 бройки. Уговорили се издателят да достави тиража на гара Пловдив. Наел моят любим учител в уречения ден такси и се явил на гарата в уречения час. Неприятно се изненадал, когато издателя му доставил  дори по-малко от 100 бройки, но приел уговорката, че останалите ще му бъдат доставяни по 100 при всяко негово поискване. Не се наложило, тъй като се оказало, че не знае какво да направи с първите 100 доставени.

Обиколили големите книжарници, а те не се съгласили да ги продават, тъй като авторката била неизвестна и освен това интересът към детските книжки бил по начало много слаб. Отишъл моят учител и в малките книжарнички. Само една се съгласила да вземе 10 бройки на консигнация, но така и не продала нито една. А по думите на учителя ми съпругата му много се зарадвала на тиража, макар и силно редуциран. Наредила книжките на холната масичка и дълго ги гледала.

После се зачудила кого  би могла да попита –

къде е пътят към пантеона на безсмъртните.

„Изживя един щастлив миг, мигът на осъществената мечта“, каза ми  учителят ми с онази, познатата ми от ранното ми юношество иронична усмивка. Така се усмихваше и ме питаше: ”Какво трябва да направя за бъдещия олимпийски шампион”, когато отивах при него, за да извини отсъствията ми, заради поредния  тренировъчен лагер-сбор. Не станах олимпийски шампион, дори най-обикновен градски шампион не станах. Сега госпожа авторката го пратила при мен. Иди, казала му, при твоя ученик и го помоли да напишат във вестника, че възрастната авторка на детската книжка не е вдетенена бабичка. Опасявам се, че… Опасяваш се, че когато напишете, че авторката не е вдетинена бабичка, ще се засили точно това усещане, прекъсна ме моят учител. Не успял да разубеди госпожата си. Обясних всичко това на колежката си Евелина, тя се срещна с авторката и написа много читав, много четивен и много човешки материал за дълго преследваната и най-после осъществена мечта. Нали не си помислихте, че това продаде тиража?

Моят събеседник по лозаро-винарските и литературни теми вече ме  гледаше със засилващи се  подозрения, затова продължих. Но за разлика от неугасващите литературни амбиции, пропуснатото в спортните никой не се опитва да компенсира на стари години. То и пропуснатото литературно не може да бъде компенсирано, но опитите продължават с незатихваща интензивност.

Повечето журналисти, не само у нас, сме неосъществени писатели и поети.

У нас след промените доста пенсионирани  журналисти си помислиха, че дошло времето тяхната дарба да разцъфне и издадоха с оскъдните си спестявания  по една-две книжки поезия или проза. Направиха и премиери и каквото там подариха, реализрано е. Останалото ще бере праховете, докато те са живи. Така или иначе от това голяма литература не произлезе, без да към сигурен доколко тя е нужна на нашето време. Но  някои като  обсъждания по-горе софийски издател позабогатяха. Защото предвидиха и използваха  поетично кълнящите пенсионерски души. Халал да им е, може и да е било съвсем меркантилно, но те всъщност са подпомагали осъществяването на мечти.

„Защо ми разказваш всичко това“, попита моят събеседник по лозаро-винарските и литературните въпроси. „Не знам“, казах аз, но мисля, че става дума за най-обикновените асоциации, които възникват в главите ни, докато водим някакъв  разговор.  И кой знае защо добавих: „Оня ден проф. д-р Петър Иванов каза, че България се топи с 8 души на час. Ако ще пишеш стихове за световната литературна съкровищница, трябва да ги пишеш или на английски, или на китайски, защото  само след петдесетина години  само тук-таме някой ще разбира български език.“

Тук вече моят  доста добре възпитан събеседник по лозаро-винарските и литературните въпроси не издържа и премина в атака.

„Да си поговорим за старческата язвителност“, каза.

„Жлъчност, сарказъм,  злост, свадливост“…, заизреждах му синонимите аз.  Пак кой знае защо и как у мен се беше породила амбиция да му покажа, че не ме е сварил неподготвен по темата. „Това се лекува, прочетох, че има съответната психотерапия“, казах му аз и изглежда съм придружил това си откровение  с някаква извинителна усмивка, защото той побърза да ме успокои, че нямам нужда от лечение. Но аз бях набрал инерция и продължих: „За да не си злостен и  жлъчен, трябва да си наложиш да мечтаеш,  да мечтаеш, докато си жив.“

„А ти сега за какво си мечтаеш“, вече съвсем вежливо  и възпитано ме попита моят приятел.

„Мечтая си да мога да мечтая, но нещо не ми се получава“, отговорих  му аз.

После си помечтахме за добра лозарска година.

Още от автора: Най-чудният човек на земята е българинът

Бог да бие сива кукувица, и тази година ни закука накриво

Отново малък проблем в селското ни битие, мъмрят ни от Европа

Да не би пък плутокрацията да си отглежда от нас варвари?

Има ли общо между нашето Съединение и референдума в Крим?

Приказки от бадемовата гора

Да ви разкажа за прадядото на соцдомата и защо Будапеща откри паметник на българския градинар